Любовта ме кара…

Да чувствам.
Да чувствам как летя в прозрачното небе с душата на птица. Как безмерна обич тупти в сърцето ми и свети в очите.
Мислите ми пълзят бавно по лицето и се вливат в кръвта, изпълваща цялото ми същество. Тъгата се стича по ръба на чашата, оформя се в голяма капка и се търкулва по въжетата на мрежата, която ме оплита. Сякаш чувстваш как една сянка, тежка и лепкава като мъгла, те изпива, оплита се около врата ти и те задушава с огромна сила.
Безпомощност. Любовта, увила се като змия и легнала на гръдта ми, измуква капка по капка жизнните ми сокове и убива мислите ми. И чувстваш безсилието си, гледайки как гордоста ти се стопява и се смуква в земята, когато видиш пак любимите очи, вперили празен поглед в тишината.
Ярост. Огромна, безгранична ярост, свила се в сърцето ти, пулсира в бесен ритъм.
Ужас, в дълбините на мечтите ти; малка, черна точка, туптейки се оголемява и оставя празнота, сълзи, тъга. Ужас като дух, разперил ръце над теб, убиващ светлината на щастието в очите ти. И свит в тишината на болката, крещиш напук на тъмнината, впила се в съзнанието ти. Безмълвен шепот и плач, плач до болка.
Боли от любовта.
Но само тази болка ти напомня, че си жив.
Любовта ме кара да живея.
Но нима живял си ти, ако сълза не си отронил вечер; нима живот си имал, ако един не е заплакал заради теб ? Живот ли е това ?
И скрит в тъмнината на стаята, оставяш думита да завият зад ъгъла на коридора и да си отидат. Да те обливат студени вълни от страх и горещ поток от непризнати чувства.
Как искам да бъда дъга, обляла с цветовете си лицето му.
Ако бях жълто, щях да бъда златото в неговите коси; ако бях бяло, щях да сияя със светлината в неговите очи. Ако бях черно, щях да се вливам в тъгата в неговата душа. Ако бях червено, щях да горя с буен пламък в чистото му сърце.
Ако бях човек, щях да се слея с добротата в съзнанието му, в него.
За любовта.
Която ме кара да чувствам, дишам и мечтая.
А мечтая, значи живея.

Вашият коментар