Твоята приказка

Пръскам хиляди погледи по заскрежената повърхност. Те се отразяват в чистотата и попиват в мекия въздух. През прозореца ме връхлитат рояк снежинки и се стопяват в топлия ми пуловер. „Ще се намокря – мисля си – нищо…“ През клоните виждам твоя поглед, усещам ръцете ти, оставили следи в снега по колите. Като бебе! Ти обожаваш снега… Тази зимна приказка, приспала безброй грехове… Обичаш я, нали?… Градът е онемял под тежката завивка на мокрия сняг, колите мълчат, даже небето трепти; сякаш звездите от пухкавата чернота слизат на Земята, постилайки пръстта. И една непринудена девственост нашепва нежни слова. О, колко много обичаш това… Тишината на снежните преспи, пълзяща по тъмните пътища, играе самотна игра. Преплита се с цветните пеещи лампички, увива се около елхите, разлюлява пламъка на свещите и замлъква… оставяйки след себе си безмълвна, кротка нежност. Ти обичаш това…

А, мислех си… ако бих се превърнала в снежна кралица, ако засипвах с всяка моя самотна частица пътеката пред теб, ако увивах с гирлянди от светли снежинки ръцете ти, ако можех… тогава… щеше ли да обичаш и мене така?

Сън

Tази нощ пак те сънувах. Става ми навик. Е, навиците са хубаво нещо, колкото и да се твърди обратното. Може би те са единственият спомен от човека за неговите познати. Един ден ще си спомням за Приятеля, който вечно въртеше герданчето си в ръце човъркаше нещо по джобовете или късаше старателно якето си… И Приятелката… с навика си да ме разсмива, да ме обича. Не беше ли тя вечната, единствената… не… не беше. Но и това ми стига. Сега ще си спомням и за Него – той има лошия навик да се усмихва, и то заразително, просто пленително… някак странно кара хората да го обичат, сякаш ги насилва… но с усмивка.

Но нека да кажа…

Аз те сънувах ! Пак. Отново вплитах пръсти в косите ти, опитвах се да те целуна… проклетият телефон… сега ли трябваше да звънне ? Но все пак те сънувах. Не е ли достатъчно ? Да, но за какво ? Уж всичко е в излишък, а нещо все не ни достига. Време… а то, времето, живее против нас, и всяка бавна крачка против нас крещи, и капките асфалт по пътищата спират твоя бяг… за да не дойдеш тук, до мен, просто… „за по бира“… а да останеш там, в изтърканото ежедневие от сиви мисли, спорещи с дъжда. Така да бъде. Но не очаквай, дори не си помисляй, че ще спра да те сънувам! Утре… утре вечер ще изключа телефона си… и този път ще те целуна!

Цветове

Ти знаеш ли аз колко те обичам… със сините си приливи и отливи отмиваш болката и черните ми чувства. Копнея, ти навярно знаеш и това, да ме вземат твоите ръце и една докрай да бъда в зелените ти мисли. Косите ти, развели сребърни ята от хиляди метални птици, раздират моите желания със цветни жилки… червена кръв облива устните ми. И погледът ти, бял като снега, стопил се в твоето сърце, пронизва златните лъчи на слънцето, изгряло над тежката ни глупост. Очите ти пресрещат моите, опитваш се да ми кажеш нещо със жълти думи, сините ми мисли не разбират. Зелена страст се стича по дрехите. Попивам лилави усещания в топлата си кръв, отдавам топлината си на съществото ти… Всичката си кръгла сила ще продам на слабото ти тяло. Искам да диктувам нощта ти, да пресичам с мокри стъпки сънищата ти, да вплитам пръсти в розовото ти безумие… С всяка секунда, изтекла през пръстите на кремавото време, се приближавам до смъртта, исакм да го вървиш до мен. Бяло и черно се борят между нас, ще премина по сивия мост. Шарено на цветни точки обгръща пътищата ни, потънали в пръстта.

Нима безцветен е животът ни?!

Знаеш, че си виновен

Ти знаеш, че си си виновен. Знаеш, че сгреши, нима искаш да се върнеш?
Опитваш се да изплашиш вяттъра, който се рови в косите ми, нима ревнуваш?
Сам, самотен самотата викаш, нима мога да се превърна и аз в самота?
Гониш хобитата ми и тръгваш с тях, нима искаш да бъда единствена?
Вплиташ се в мъглата, която ме обгръща, нима няма да ти позволя да ме прегърнеш?

Затриваш стъпките ми, убиваш другите, нима не допускаш друг до мен?
Неискрена усмивка пресрещта топлия ти поздрав, нима и аз ще бъда чуждата?
Красив си, знаеш, че те наблюдавам, нима ще избегнеш погледа ми?
Следя ръцете ти, усещам те до мен, нима се страхуваш да ти кажа, че те обичам?
Ти знаеш, че си виновен, харесва ти това… но нима съм твоята вина?

За себе си

Имам страх
от отворени врати,
обичам тъмното
и обожавам светлината.
Копнея някога
да останем с теб сами,
да се разхождаме по покрива
и във мазата в мрака,
да удавим крясък
и да разлистим тишината,
да сподавим гласовете
да затворим и вратата…
Ненавиждам потни длани
или размазано червило,
обичам кръв и рани
и мразя всичко гнило!

За теб

За теб бих дала и съня си и покоя;
искрицата от слънцето бих взела,
за да я влея в очите ти, да бъда твоя
и да блестя, когато тъжен си.

За теб от сянката си бих изплела
мост, здрав и тежък като мисълта,
по който мост и аз да чакам тебе
тъй, както тъмен лист дочаква есента.

За теб следите си бих заличила
и, както стигнала до тебе някой ден,
обратен път аз да не мога да открия,
а път към свободата устремен.

Аз кучка казваш съм била,
мръсница мръсна, подла змия.

Но вярваш ли си ти на онова,
що най-последно каза, че се крия?

Вярваш ли, че самоцелен е животът ми,
че умирам бавно, че не чувствам,
че се крия от войната, от оковите,
че убивам чужди чувства?

Мислиш ли наистина, че съм обречена,
и че дълго вечер сълзи роня,
че смъртта и болката съм аз наречена
че не съм човечна, че съм във желязна броня?

Вярваш ли си в думите… та аз живея!
Самотница била съм… аз се смея!
Не за желязна броня, а за слънцето копнея,
Венци плета от чувства, на цветни люлки се люлея

Не кучка, а жена съм вече…