Аз кучка казваш съм била,
мръсница мръсна, подла змия.

Но вярваш ли си ти на онова,
що най-последно каза, че се крия?

Вярваш ли, че самоцелен е животът ми,
че умирам бавно, че не чувствам,
че се крия от войната, от оковите,
че убивам чужди чувства?

Мислиш ли наистина, че съм обречена,
и че дълго вечер сълзи роня,
че смъртта и болката съм аз наречена
че не съм човечна, че съм във желязна броня?

Вярваш ли си в думите… та аз живея!
Самотница била съм… аз се смея!
Не за желязна броня, а за слънцето копнея,
Венци плета от чувства, на цветни люлки се люлея

Не кучка, а жена съм вече…

Вашият коментар