Сън

Tази нощ пак те сънувах. Става ми навик. Е, навиците са хубаво нещо, колкото и да се твърди обратното. Може би те са единственият спомен от човека за неговите познати. Един ден ще си спомням за Приятеля, който вечно въртеше герданчето си в ръце човъркаше нещо по джобовете или късаше старателно якето си… И Приятелката… с навика си да ме разсмива, да ме обича. Не беше ли тя вечната, единствената… не… не беше. Но и това ми стига. Сега ще си спомням и за Него – той има лошия навик да се усмихва, и то заразително, просто пленително… някак странно кара хората да го обичат, сякаш ги насилва… но с усмивка.

Но нека да кажа…

Аз те сънувах ! Пак. Отново вплитах пръсти в косите ти, опитвах се да те целуна… проклетият телефон… сега ли трябваше да звънне ? Но все пак те сънувах. Не е ли достатъчно ? Да, но за какво ? Уж всичко е в излишък, а нещо все не ни достига. Време… а то, времето, живее против нас, и всяка бавна крачка против нас крещи, и капките асфалт по пътищата спират твоя бяг… за да не дойдеш тук, до мен, просто… „за по бира“… а да останеш там, в изтърканото ежедневие от сиви мисли, спорещи с дъжда. Така да бъде. Но не очаквай, дори не си помисляй, че ще спра да те сънувам! Утре… утре вечер ще изключа телефона си… и този път ще те целуна!

Вашият коментар