Твоята приказка

Пръскам хиляди погледи по заскрежената повърхност. Те се отразяват в чистотата и попиват в мекия въздух. През прозореца ме връхлитат рояк снежинки и се стопяват в топлия ми пуловер. „Ще се намокря – мисля си – нищо…“ През клоните виждам твоя поглед, усещам ръцете ти, оставили следи в снега по колите. Като бебе! Ти обожаваш снега… Тази зимна приказка, приспала безброй грехове… Обичаш я, нали?… Градът е онемял под тежката завивка на мокрия сняг, колите мълчат, даже небето трепти; сякаш звездите от пухкавата чернота слизат на Земята, постилайки пръстта. И една непринудена девственост нашепва нежни слова. О, колко много обичаш това… Тишината на снежните преспи, пълзяща по тъмните пътища, играе самотна игра. Преплита се с цветните пеещи лампички, увива се около елхите, разлюлява пламъка на свещите и замлъква… оставяйки след себе си безмълвна, кротка нежност. Ти обичаш това…

А, мислех си… ако бих се превърнала в снежна кралица, ако засипвах с всяка моя самотна частица пътеката пред теб, ако увивах с гирлянди от светли снежинки ръцете ти, ако можех… тогава… щеше ли да обичаш и мене така?

Вашият коментар