Не искам вече

Мъничко остава до поврата на живота.

Звезди от огън блясват в непрогледна чернота, забиваш своите игли във странни voodoo-кукли, магията разпада се на прах, умирам в своите копнежи и меланхолия обгръща бялото ти тяло. Ще забързам пътя си към друг живот. И теб не искам да те срещам там, не искам пак да давя в сълзи нощите си сини, не искам да боли от низката ти, безпричинна омраза. С друг поех по пътя вече.

Люлката ми ще развее моите коси. И блясък във очите ми ще трепне – не искам да боли, не искам вече, изтърпях каквото трябваше, сега ме остави! Ти не знаеше какво искаш от мен, дадох ти време, бях никоя – само за теб, пожертвах странните си навици в полза на твоята природа, и всички сълзи пак за теб пожертвах – ти не ме разбра – сега ме остави! Не впивай поглед в мен, не се прави, че не разбираш. Умирах милиони пъти, но за теб бях жива… Живеех в твоята съдба, но за теб бях труп.

И затова ме остави! Друг моята душе втечни и както феникс възкреси това, в което ти ме накара да не вярвам – любовта! Да… същата онази любов, с която ще те наричам, обази любов, която още изпитвам към теб – символът на моята душа. Но не искам да те гледам с мокри очи и не искам пак да плача окована в мечтите си. Аз исках да живея свободна, обичана, обичаща…

Затова ме остави! И просто си тръгни… по пътя там – с нея.

Вашият коментар