Пролетно

Слънцето, в очакване да те зърне,
от рано сутринта започна леко,
леко да надига поглед – сякаш срамежливо,
но нетърпеливо,
очакваше красотата да се отвори пред него,
все повече и повече на пръсти се извисяваше,
сякаш надничаше зад стената на свенността ти,
и ето, че успя и всичко днес е по-усмихнато,
по-усмихнато е днес, от когато и да било…
 
 

Когато свърши

Писмото ти в ръка ще взема
И ще го стисна до сърцето си, когато
Пътя си далеч от мен поемеш
Когато свърши и синевечерното ни лято

В цветята на полята ще те търся
И утринния вятър ще целуна
Ще чакам с теб светът да свърши
И от края на света ще те ревнувам

Косите ти последно ще погаля
Ръцете ти във моите ще стисна
Вечен огън във сърцето ще запаля
Свободен ще те пусна, но за мен орисан

Чужой

Ще се разкъсам, ще живея
раздирана от край до край от себе си
Ще се стопя, ще се разлея
Ще режа старите си белези
Мечтите си оглозгани ще събера
Ще ги затворя във кутия, ще ги смачкам
Моста с тебе ще съборя, ще го разруша
В основите му кръста си ще хвърля
Лицето си в руините ще съблека
Последната ми дреха като падне
Ще тръгна грозна, гола и сама