Любовта ме кара…

Да чувствам.
Да чувствам как летя в прозрачното небе с душата на птица. Как безмерна обич тупти в сърцето ми и свети в очите.
Мислите ми пълзят бавно по лицето и се вливат в кръвта, изпълваща цялото ми същество. Тъгата се стича по ръба на чашата, оформя се в голяма капка и се търкулва по въжетата на мрежата, която ме оплита. Сякаш чувстваш как една сянка, тежка и лепкава като мъгла, те изпива, оплита се около врата ти и те задушава с огромна сила.
Безпомощност. Любовта, увила се като змия и легнала на гръдта ми, измуква капка по капка жизнните ми сокове и убива мислите ми. И чувстваш безсилието си, гледайки как гордоста ти се стопява и се смуква в земята, когато видиш пак любимите очи, вперили празен поглед в тишината.
Ярост. Огромна, безгранична ярост, свила се в сърцето ти, пулсира в бесен ритъм.
Ужас, в дълбините на мечтите ти; малка, черна точка, туптейки се оголемява и оставя празнота, сълзи, тъга. Ужас като дух, разперил ръце над теб, убиващ светлината на щастието в очите ти. И свит в тишината на болката, крещиш напук на тъмнината, впила се в съзнанието ти. Безмълвен шепот и плач, плач до болка.
Боли от любовта.
Но само тази болка ти напомня, че си жив.
Любовта ме кара да живея.
Но нима живял си ти, ако сълза не си отронил вечер; нима живот си имал, ако един не е заплакал заради теб ? Живот ли е това ?
И скрит в тъмнината на стаята, оставяш думита да завият зад ъгъла на коридора и да си отидат. Да те обливат студени вълни от страх и горещ поток от непризнати чувства.
Как искам да бъда дъга, обляла с цветовете си лицето му.
Ако бях жълто, щях да бъда златото в неговите коси; ако бях бяло, щях да сияя със светлината в неговите очи. Ако бях черно, щях да се вливам в тъгата в неговата душа. Ако бях червено, щях да горя с буен пламък в чистото му сърце.
Ако бях човек, щях да се слея с добротата в съзнанието му, в него.
За любовта.
Която ме кара да чувствам, дишам и мечтая.
А мечтая, значи живея.

Твоят поглед

Мъгла от спомени ме задушава
Щом чистия ти поглед срещна
Сълзите пак очите замъгляват
На струики блика слуз гореща

Пулсират спомени в дланта ми
Аз пускам ги свободно да летят
Те връщат се, попивайки в кръвта ми
И връщат се, в очите ми блестят

Сърцето ми заспива уморено
Пристигнало след дълъг път
Нещастно, безполезно, изнурено
От търсещ бяг във твойта плът

Ръце протягам в тъмнината
Твойте пръсти с мойте да сплета
Без глас крещя във тишината
Със теб към ада аз да полетя

Черна приказка

С черни краски денят оцветен
лутам се с тебе във черна мъгла
Под черна звезда може би съм роден
Черен въглен е всяка моя мечта

Черна отвътре е мойта душа
Черна деиствителност днес ме обгръща
Бавно превръщам се в черна жена
Черно или бяло, знай, всичко се връща

Толкова бе лесно, почуках на вратата на рая
Трудно го направи ти, отвътре дяволът отвори
Побягнах назад, а попаднах в безкрая
Виках те дълго… не отговори…

Чакаш да спра, може би да се откажа
Никога! Помни, ще стоя до края
Ще пълзя, ще лежа, но теб ще накажа
И с друг ще премина вратите на рая…

Боли

Нямам думи да опиша
(така започва всеки стих нали ?)
Моето сърце как диша
дъжд от сълзи как вали

И очи забивам във земята
Когато покрай мен минаваш,
И някак си за мене на Земята
Само ти оставаш

И да преглътна някак си не мога
Че за всичко станало виновна съм
И сякаш аз държа в една утроба
На любовта и на омразата виновника

Макар че никога не ще забравя
Когато ме излъга ти,
Аз в мъка може и да се удавя
Но ти не ще узнаеш как боли…

Не ще допусна някой да те нарани
Да плачеш от плесница чужда
Не искам като мен и теб да те боли;
Аз ще съм тук когато имаш нужда

И любовта ти към друга
Нека бъде красива
И като мен, за кратък миг,
Направи и нея щастлива

Смешно изглежда нали
Но нямам думи да опиша
Дъжд от сълзи как вали
И сърцето ми как диша

Талисман

Окачи ме на верижка и ме носи на врата си. Ще ти бъда талисман. Не, няма да ти тежа. Може да ме закачиш и на ухото си. Сега е модерно. Хората обичат да се кичат с разни работи.
Но дотук!
Не позволявам да ме слагаш в джоба си.
Не, аз съм обикновен талисман! Аз искам, да ме виждат хората, те, другите, нека знаят, че съм с теб, о, аз ще се гордея!

И ще те правя щастлив, нали съм талисман. И ти ще имаш всичко! Да, всичко, защото всичкото е мое, и слънцето, звездите, и нощта дори, и любовта, и тя моя. Да ти ги дам ли? Хех, и после ти да ги дадеш на нея?! Как ли пък не! Не, не, не съм заслужила това. Ти сам ще разбереш.

А всъщност, май се позамислих (да, мисля) и, да, искам да ме окачиш на врата си.
За да ме забележи тя.
За да разбере, че съм до сърцето ти. И че те топля. Повече от дрехите… макар и по-малко от нея.
Но тя ще те разплаче и ще те заболи от нея, защото тя е жена.

А аз съм талисман, и нищо повече. Какво по-хубаво от това да те правя щастлив?