Светлината

„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от един-единствен лъч, и бавно пада мрак“
С. Каузимодо

Светлината! Виждаш ли я?
Един лъч целуна сърцето на земята и там поникна цвете. То разлисти нежен цвят и отпи от топлината на слънцето. Това съм аз. Аз се раждам и умирам, страдам и живея, боря се, творя, обичам. Тук – върху сърцето на земята. Аз съм Човекът, аз съм цвете, аз съм демон, аз съм Бог; ровя с пръсти мократа пръст и давам на земята светлина. За да живее и тя, за да ме има мен. А когато дам и последния си лъч, аз ще умра.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Чуваш ли я?
Тя бяга по калните улици и ставя светли стъпки по плочките. Обикалям и събирам блясъците с шепи. Тях ще ги раздам на бедните. Но сега да бързам! Трябва да настигна светлината! Да я сграбча, да я разкъсам! Да я превзема цялата! Защото има толкова бедни, тях… тях как ще ги нахраня с няколко шепи отблясъци? И какво ще им кажа? А когато дам и последния си блясък, аз ще умра.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Усещаш ли я?
Тя пронизва тялото ти и разлива живот във вените. Слива се с кръвта и потича в теб. Но, когато отвориш очите си, тя ще проблесне в миг и ще изчезне. Ще се влее в друг, във него ще живее. И ти ще бягаш, ще я гониш, ще я търсиш да я уловиш, да я погълнеш пак. Като мен. Но, когато за последен път отворих очите си, аз умрях.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Свети Валентин

Чувствам се малко празна. В дните около св. Валентин ме обхващат депресията и… агресията. На всичкото отгоре тъпия студ ме превзема! *! Имам чувството, че дори кръвта в жилите ми е замръзнала. Мислите – също!
„Вечните рок балади“ звучат някъде от другия край на стаята. Ши*аната сдухваща музика сякаш налива йод в сърцето ми! *! Мразя ги тия моменти, когато ми се слуша Nirvana и ми се пие нещо смъртоносно!
Тъпите списания са тъпкани с тъпи сърчица! И розови странички! Толкова неща да искам да правя, а да няма с кого.. *! Време е да се усмихна фалшиво и да изляза. На студа!

Забележка: * е едно експресионче, което Сиса много харесваше, но за тук е прекалено! Хахаха и все пак съм оставила И*’ заради нея

Не искам вече

Мъничко остава до поврата на живота.

Звезди от огън блясват в непрогледна чернота, забиваш своите игли във странни voodoo-кукли, магията разпада се на прах, умирам в своите копнежи и меланхолия обгръща бялото ти тяло. Ще забързам пътя си към друг живот. И теб не искам да те срещам там, не искам пак да давя в сълзи нощите си сини, не искам да боли от низката ти, безпричинна омраза. С друг поех по пътя вече.

Люлката ми ще развее моите коси. И блясък във очите ми ще трепне – не искам да боли, не искам вече, изтърпях каквото трябваше, сега ме остави! Ти не знаеше какво искаш от мен, дадох ти време, бях никоя – само за теб, пожертвах странните си навици в полза на твоята природа, и всички сълзи пак за теб пожертвах – ти не ме разбра – сега ме остави! Не впивай поглед в мен, не се прави, че не разбираш. Умирах милиони пъти, но за теб бях жива… Живеех в твоята съдба, но за теб бях труп.

И затова ме остави! Друг моята душе втечни и както феникс възкреси това, в което ти ме накара да не вярвам – любовта! Да… същата онази любов, с която ще те наричам, обази любов, която още изпитвам към теб – символът на моята душа. Но не искам да те гледам с мокри очи и не искам пак да плача окована в мечтите си. Аз исках да живея свободна, обичана, обичаща…

Затова ме остави! И просто си тръгни… по пътя там – с нея.

Твоята приказка

Пръскам хиляди погледи по заскрежената повърхност. Те се отразяват в чистотата и попиват в мекия въздух. През прозореца ме връхлитат рояк снежинки и се стопяват в топлия ми пуловер. „Ще се намокря – мисля си – нищо…“ През клоните виждам твоя поглед, усещам ръцете ти, оставили следи в снега по колите. Като бебе! Ти обожаваш снега… Тази зимна приказка, приспала безброй грехове… Обичаш я, нали?… Градът е онемял под тежката завивка на мокрия сняг, колите мълчат, даже небето трепти; сякаш звездите от пухкавата чернота слизат на Земята, постилайки пръстта. И една непринудена девственост нашепва нежни слова. О, колко много обичаш това… Тишината на снежните преспи, пълзяща по тъмните пътища, играе самотна игра. Преплита се с цветните пеещи лампички, увива се около елхите, разлюлява пламъка на свещите и замлъква… оставяйки след себе си безмълвна, кротка нежност. Ти обичаш това…

А, мислех си… ако бих се превърнала в снежна кралица, ако засипвах с всяка моя самотна частица пътеката пред теб, ако увивах с гирлянди от светли снежинки ръцете ти, ако можех… тогава… щеше ли да обичаш и мене така?

Сън

Tази нощ пак те сънувах. Става ми навик. Е, навиците са хубаво нещо, колкото и да се твърди обратното. Може би те са единственият спомен от човека за неговите познати. Един ден ще си спомням за Приятеля, който вечно въртеше герданчето си в ръце човъркаше нещо по джобовете или късаше старателно якето си… И Приятелката… с навика си да ме разсмива, да ме обича. Не беше ли тя вечната, единствената… не… не беше. Но и това ми стига. Сега ще си спомням и за Него – той има лошия навик да се усмихва, и то заразително, просто пленително… някак странно кара хората да го обичат, сякаш ги насилва… но с усмивка.

Но нека да кажа…

Аз те сънувах ! Пак. Отново вплитах пръсти в косите ти, опитвах се да те целуна… проклетият телефон… сега ли трябваше да звънне ? Но все пак те сънувах. Не е ли достатъчно ? Да, но за какво ? Уж всичко е в излишък, а нещо все не ни достига. Време… а то, времето, живее против нас, и всяка бавна крачка против нас крещи, и капките асфалт по пътищата спират твоя бяг… за да не дойдеш тук, до мен, просто… „за по бира“… а да останеш там, в изтърканото ежедневие от сиви мисли, спорещи с дъжда. Така да бъде. Но не очаквай, дори не си помисляй, че ще спра да те сънувам! Утре… утре вечер ще изключа телефона си… и този път ще те целуна!

Цветове

Ти знаеш ли аз колко те обичам… със сините си приливи и отливи отмиваш болката и черните ми чувства. Копнея, ти навярно знаеш и това, да ме вземат твоите ръце и една докрай да бъда в зелените ти мисли. Косите ти, развели сребърни ята от хиляди метални птици, раздират моите желания със цветни жилки… червена кръв облива устните ми. И погледът ти, бял като снега, стопил се в твоето сърце, пронизва златните лъчи на слънцето, изгряло над тежката ни глупост. Очите ти пресрещат моите, опитваш се да ми кажеш нещо със жълти думи, сините ми мисли не разбират. Зелена страст се стича по дрехите. Попивам лилави усещания в топлата си кръв, отдавам топлината си на съществото ти… Всичката си кръгла сила ще продам на слабото ти тяло. Искам да диктувам нощта ти, да пресичам с мокри стъпки сънищата ти, да вплитам пръсти в розовото ти безумие… С всяка секунда, изтекла през пръстите на кремавото време, се приближавам до смъртта, исакм да го вървиш до мен. Бяло и черно се борят между нас, ще премина по сивия мост. Шарено на цветни точки обгръща пътищата ни, потънали в пръстта.

Нима безцветен е животът ни?!

Любовта ме кара…

Да чувствам.
Да чувствам как летя в прозрачното небе с душата на птица. Как безмерна обич тупти в сърцето ми и свети в очите.
Мислите ми пълзят бавно по лицето и се вливат в кръвта, изпълваща цялото ми същество. Тъгата се стича по ръба на чашата, оформя се в голяма капка и се търкулва по въжетата на мрежата, която ме оплита. Сякаш чувстваш как една сянка, тежка и лепкава като мъгла, те изпива, оплита се около врата ти и те задушава с огромна сила.
Безпомощност. Любовта, увила се като змия и легнала на гръдта ми, измуква капка по капка жизнните ми сокове и убива мислите ми. И чувстваш безсилието си, гледайки как гордоста ти се стопява и се смуква в земята, когато видиш пак любимите очи, вперили празен поглед в тишината.
Ярост. Огромна, безгранична ярост, свила се в сърцето ти, пулсира в бесен ритъм.
Ужас, в дълбините на мечтите ти; малка, черна точка, туптейки се оголемява и оставя празнота, сълзи, тъга. Ужас като дух, разперил ръце над теб, убиващ светлината на щастието в очите ти. И свит в тишината на болката, крещиш напук на тъмнината, впила се в съзнанието ти. Безмълвен шепот и плач, плач до болка.
Боли от любовта.
Но само тази болка ти напомня, че си жив.
Любовта ме кара да живея.
Но нима живял си ти, ако сълза не си отронил вечер; нима живот си имал, ако един не е заплакал заради теб ? Живот ли е това ?
И скрит в тъмнината на стаята, оставяш думита да завият зад ъгъла на коридора и да си отидат. Да те обливат студени вълни от страх и горещ поток от непризнати чувства.
Как искам да бъда дъга, обляла с цветовете си лицето му.
Ако бях жълто, щях да бъда златото в неговите коси; ако бях бяло, щях да сияя със светлината в неговите очи. Ако бях черно, щях да се вливам в тъгата в неговата душа. Ако бях червено, щях да горя с буен пламък в чистото му сърце.
Ако бях човек, щях да се слея с добротата в съзнанието му, в него.
За любовта.
Която ме кара да чувствам, дишам и мечтая.
А мечтая, значи живея.