Акростих

Огън щастието задушава
Буен пламък в мен гори
Искра надежда тихо се възпламенява
Чаровен блян във твоите очи
А можеше да бъде по-различно
„Можеше“ безгласно промълви
Тихо превърнахме войната в лична
Епохата на нашите души

Един живот за теб

Едни очи, пълни с красота
Едно сърце, туптящо за теб
Една любов, загиваща от самота
Едни ръце, превърнали се в лед…
Едно дихание, топло и сухо
Един копнеж за плътско докосване
Едно съзнание, отровно и глухо
Един живот, изпълнен с очакване…

Твоят поглед

Мъгла от спомени ме задушава
Щом чистия ти поглед срещна
Сълзите пак очите замъгляват
На струики блика слуз гореща

Пулсират спомени в дланта ми
Аз пускам ги свободно да летят
Те връщат се, попивайки в кръвта ми
И връщат се, в очите ми блестят

Сърцето ми заспива уморено
Пристигнало след дълъг път
Нещастно, безполезно, изнурено
От търсещ бяг във твойта плът

Ръце протягам в тъмнината
Твойте пръсти с мойте да сплета
Без глас крещя във тишината
Със теб към ада аз да полетя

Черна приказка

С черни краски денят оцветен
лутам се с тебе във черна мъгла
Под черна звезда може би съм роден
Черен въглен е всяка моя мечта

Черна отвътре е мойта душа
Черна деиствителност днес ме обгръща
Бавно превръщам се в черна жена
Черно или бяло, знай, всичко се връща

Толкова бе лесно, почуках на вратата на рая
Трудно го направи ти, отвътре дяволът отвори
Побягнах назад, а попаднах в безкрая
Виках те дълго… не отговори…

Чакаш да спра, може би да се откажа
Никога! Помни, ще стоя до края
Ще пълзя, ще лежа, но теб ще накажа
И с друг ще премина вратите на рая…

Боли

Нямам думи да опиша
(така започва всеки стих нали ?)
Моето сърце как диша
дъжд от сълзи как вали

И очи забивам във земята
Когато покрай мен минаваш,
И някак си за мене на Земята
Само ти оставаш

И да преглътна някак си не мога
Че за всичко станало виновна съм
И сякаш аз държа в една утроба
На любовта и на омразата виновника

Макар че никога не ще забравя
Когато ме излъга ти,
Аз в мъка може и да се удавя
Но ти не ще узнаеш как боли…

Не ще допусна някой да те нарани
Да плачеш от плесница чужда
Не искам като мен и теб да те боли;
Аз ще съм тук когато имаш нужда

И любовта ти към друга
Нека бъде красива
И като мен, за кратък миг,
Направи и нея щастлива

Смешно изглежда нали
Но нямам думи да опиша
Дъжд от сълзи как вали
И сърцето ми как диша

Талисман

Окачи ме на верижка и ме носи на врата си. Ще ти бъда талисман. Не, няма да ти тежа. Може да ме закачиш и на ухото си. Сега е модерно. Хората обичат да се кичат с разни работи.
Но дотук!
Не позволявам да ме слагаш в джоба си.
Не, аз съм обикновен талисман! Аз искам, да ме виждат хората, те, другите, нека знаят, че съм с теб, о, аз ще се гордея!

И ще те правя щастлив, нали съм талисман. И ти ще имаш всичко! Да, всичко, защото всичкото е мое, и слънцето, звездите, и нощта дори, и любовта, и тя моя. Да ти ги дам ли? Хех, и после ти да ги дадеш на нея?! Как ли пък не! Не, не, не съм заслужила това. Ти сам ще разбереш.

А всъщност, май се позамислих (да, мисля) и, да, искам да ме окачиш на врата си.
За да ме забележи тя.
За да разбере, че съм до сърцето ти. И че те топля. Повече от дрехите… макар и по-малко от нея.
Но тя ще те разплаче и ще те заболи от нея, защото тя е жена.

А аз съм талисман, и нищо повече. Какво по-хубаво от това да те правя щастлив?