Синева

Ако можех да те нарисувам,
щях да сложа звездни блясъци в очите ти,
в тях такава обич плува,
че очите са звездите ти.
Ако бих те обоготворила,
щях небето да опиша във душата ти,
в нея любовта гнездо е свила
и душа е синевата ти.
Ако трябва с думи да разкрия
как сърцето ти превзело е сърцето ми,
щях с очите да изпия
и звездите и небето ти.

Целувани сънища

Аз толкова дълго те чаках!
Всяка нощ под Айфеловата кула заспивах без теб
Целувани сънища сутрин изплаквах
Океанени дюни превръщах в море
Аз толкова дълго те чаках,
че в седмица даже аз месеци виждах
Целувани сънища сутрин изплаквах
и пясъчни замъци вечер намирах
Аз толкова дълго сънувах,
че денем работех, забравила нощите
Изплакани сънища сутрин целувах
и чаках те всеки миг, чаках те още
Аз толкова дълго.. Здравей! Прегърни ме!
И никога повече не ме карай да те чакам така!

Липса

Лявата ми ръка изтръпна от липсата ти.
Толкова осезаема, че мога с връхчетата на пръстите си да я докосна.
Толкова осезаема, че усещам дъха ú зад дясното си рамо. Прогнила, тежка липса. Тежи върху мен, а в същото време пърха около сърцето ми и всяко докосване от крилата ú ме кара да потръпвам.
И уж пърха , а я усещам как се разлива по вътрешността на бедратами и краката ми омекват… Дясната ми ръка изтръпна, докато прегръщам празната пейка в търсене на образа ти.
Размит пред мен се стича и попива в дъските. Със сетни сили погледът ми улавя леко вдигналата се прах по плочките след последните ти стъпки. Сетивата ми са изострени до такава крайност, че усещам движението на сухите листа, покрай които минаваш. И чувам полъха на ризата ти… Тялото ми изтръпна от очакване. Прибирам се при теб.

Светлината

„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от един-единствен лъч, и бавно пада мрак“
С. Каузимодо

Светлината! Виждаш ли я?
Един лъч целуна сърцето на земята и там поникна цвете. То разлисти нежен цвят и отпи от топлината на слънцето. Това съм аз. Аз се раждам и умирам, страдам и живея, боря се, творя, обичам. Тук – върху сърцето на земята. Аз съм Човекът, аз съм цвете, аз съм демон, аз съм Бог; ровя с пръсти мократа пръст и давам на земята светлина. За да живее и тя, за да ме има мен. А когато дам и последния си лъч, аз ще умра.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Чуваш ли я?
Тя бяга по калните улици и ставя светли стъпки по плочките. Обикалям и събирам блясъците с шепи. Тях ще ги раздам на бедните. Но сега да бързам! Трябва да настигна светлината! Да я сграбча, да я разкъсам! Да я превзема цялата! Защото има толкова бедни, тях… тях как ще ги нахраня с няколко шепи отблясъци? И какво ще им кажа? А когато дам и последния си блясък, аз ще умра.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Усещаш ли я?
Тя пронизва тялото ти и разлива живот във вените. Слива се с кръвта и потича в теб. Но, когато отвориш очите си, тя ще проблесне в миг и ще изчезне. Ще се влее в друг, във него ще живее. И ти ще бягаш, ще я гониш, ще я търсиш да я уловиш, да я погълнеш пак. Като мен. Но, когато за последен път отворих очите си, аз умрях.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Снимка

Вплела ръцете си нежно в косите ти,
погледа сякаш внезапно пленен,
търси светкавица, търси очите ти,
сянка в нoщта ти и ден осветен…
Сянка и огън – две плачещи маски,
скръбно обвили лицето сега,
свалям с ръка и откривам ужасен
поглед, забравил и мен, и света.
Искам отново да вярвам в очите ти,
искам, загубила времето, теб да изпия,
искам отровена теб да обичам,
но не искам във спомена да те убия.