Снимка

Вплела ръцете си нежно в косите ти,
погледа сякаш внезапно пленен,
търси светкавица, търси очите ти,
сянка в нoщта ти и ден осветен…
Сянка и огън – две плачещи маски,
скръбно обвили лицето сега,
свалям с ръка и откривам ужасен
поглед, забравил и мен, и света.
Искам отново да вярвам в очите ти,
искам, загубила времето, теб да изпия,
искам отровена теб да обичам,
но не искам във спомена да те убия.

С теб

Пулсират вените ми в ритъм непознат,
горят очите ми, опарени от погледа ти
безумно дяволски, различно свят;
умирам в огъня
Докосвам с пръсти устните ти меки,
усещам кожата ти, грешно пареща,
в прегръдката ти мъжка, топла, лека
потъвам и изгарям…

Бягство

Опушеното време се търкаля по перваза на прозореца.
Опитва се да се търкулне и да избяга от мен, най-сетне!
Вчера се затича с късите си крачета към вратата… Залостих я!
Не ме е срам!
Не трябваше да те оставям
Макар, че ти си тръгна… сам…
с усмивка.
Направих го за себе си.
Имах нужда да си дам
един
втори
шанс…
Но ми трябваше време… А то?… Опита се да ми избяга!
(Ха! Къде си мисли, че отива? При теб?
Та ти си имаш толкова много време… притрябвало ти е моето!)
Върни се, временце!
Той ще те изрита! Нали е непукист… перфектен… времеви…
(Или просто – временен!)
Игра на думи,
която свърши!

Пътуване

Хващам се за думите като за сламка.
Вписвам ги в последните страници на книгата,
а после я прелиствам пожълтяла.
Изгубвам се на хиляди парчета между редовете
и запълвам буквите със бяло.
Изтривам и печатам ги наново – неуморно,
все един и същи ритъм следвам
със различни цветове.
Цветове – съзнания и хора,
сивотата тук желязото кове
в смешни думи го обръща – до последно,
до последно, пак до края стигам
и се връщам
уморена.
Неусетно в стиховете се превръщам.

Среща

Приятелю, седни, да пием!
Да изкушим греха с очите си,
във бяло вино страстите си да измием,
да се отърсим и от дните си.
Приятелю, седни, ще ти налея!
Не гледай толкоз жално в очите ми,
ний пак сме същите, пак ще запеем
онази старата измислица.
Приятелю, постой, не тръгвай още!
Не се е вляла още песента в очите ни.
Постой, да мине нека тази нощ,
пък после бягай от мечтите ни.
Приятелю, къд? Ти тръгваш вече?
Ще видя след години пак очите ти.
Е, хайде! И сполай ти! Времето изтече.
Ще се заровим ний отново в дните си.

Надежда

Намирам слънчеви сияния в очите си
Антипатична нежност преброява дните ми
Държа съдбата ти в мечтите си
Елипсовидна крачка на разкритие
Жадуван поглед пред прозореца застива
Диви блясъци се гонят до достигане
А моята НАДЕЖДА не умира
Нищо в моята надежда не угасва
Антипатия във моя Аз мечтае
Дръзка директност отново проблясва
Елипсовидна енигма на глас си роптае
Жадуван жарък спомен умира, умира
Див демон го грабва и скрива
А Адът със Рая се слива

Отвътре

И тъй, завлечена от нищото,
безумно лутам се в отчаян вихър,
а там отвътре, изпепеляват ме огнищата
на жалки спомени измислени
Прегърната от твойто тяло,
събуждам се, опарена от истини,
а там, отвътре, всичко друго вяло
напомня ми за бъдеще безсмислено
Мислите ми свиват се до точка –
секунден блясък на прозрение,
а там, отвътре, бесен миг просрочен
догонва стари намерения
Неказани, яростни думи се блъскат,
езикът, пресъхнал, глухо мълчи,
а там, отвътре, грозно просъсква
твоят глас, казва ми колко боли.

Защото

Отдавна двамата вървяхме
вплели длани във душите си
щастливи заедно тогава бяхме
и се усмихвахме на дните си
По улиците крачехме и диво
провиквахме се на такситата.
Във жарко слънце и във време гнило
целувахме се все усмихнати
Защото ти за мене бе усмивка
взривяваща енергия и дива страст.
Защото аз със тебе бях щастливка.
Защото щастие за тебе бях и аз
Ний пак сега така вървим,
но с дланите дълбоко във джобовете.
И тъпо се засичаме.. мълчим,
и никой не подвиква на шофьорите
Защото ти за мене бе усмивка,
но как да се усмихна аз сега…
тъй както аз със тебе бях щастливка
така без теб нещастен е света…