Светлината

„Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от един-единствен лъч, и бавно пада мрак“
С. Каузимодо

Светлината! Виждаш ли я?
Един лъч целуна сърцето на земята и там поникна цвете. То разлисти нежен цвят и отпи от топлината на слънцето. Това съм аз. Аз се раждам и умирам, страдам и живея, боря се, творя, обичам. Тук – върху сърцето на земята. Аз съм Човекът, аз съм цвете, аз съм демон, аз съм Бог; ровя с пръсти мократа пръст и давам на земята светлина. За да живее и тя, за да ме има мен. А когато дам и последния си лъч, аз ще умра.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Чуваш ли я?
Тя бяга по калните улици и ставя светли стъпки по плочките. Обикалям и събирам блясъците с шепи. Тях ще ги раздам на бедните. Но сега да бързам! Трябва да настигна светлината! Да я сграбча, да я разкъсам! Да я превзема цялата! Защото има толкова бедни, тях… тях как ще ги нахраня с няколко шепи отблясъци? И какво ще им кажа? А когато дам и последния си блясък, аз ще умра.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Светлината! Усещаш ли я?
Тя пронизва тялото ти и разлива живот във вените. Слива се с кръвта и потича в теб. Но, когато отвориш очите си, тя ще проблесне в миг и ще изчезне. Ще се влее в друг, във него ще живее. И ти ще бягаш, ще я гониш, ще я търсиш да я уловиш, да я погълнеш пак. Като мен. Но, когато за последен път отворих очите си, аз умрях.
Празен, тъжен, черен. И студен.

Снимка

Вплела ръцете си нежно в косите ти,
погледа сякаш внезапно пленен,
търси светкавица, търси очите ти,
сянка в нoщта ти и ден осветен…
Сянка и огън – две плачещи маски,
скръбно обвили лицето сега,
свалям с ръка и откривам ужасен
поглед, забравил и мен, и света.
Искам отново да вярвам в очите ти,
искам, загубила времето, теб да изпия,
искам отровена теб да обичам,
но не искам във спомена да те убия.

С теб

Пулсират вените ми в ритъм непознат,
горят очите ми, опарени от погледа ти
безумно дяволски, различно свят;
умирам в огъня
Докосвам с пръсти устните ти меки,
усещам кожата ти, грешно пареща,
в прегръдката ти мъжка, топла, лека
потъвам и изгарям…

Свети Валентин

Чувствам се малко празна. В дните около св. Валентин ме обхващат депресията и… агресията. На всичкото отгоре тъпия студ ме превзема! *! Имам чувството, че дори кръвта в жилите ми е замръзнала. Мислите – също!
„Вечните рок балади“ звучат някъде от другия край на стаята. Ши*аната сдухваща музика сякаш налива йод в сърцето ми! *! Мразя ги тия моменти, когато ми се слуша Nirvana и ми се пие нещо смъртоносно!
Тъпите списания са тъпкани с тъпи сърчица! И розови странички! Толкова неща да искам да правя, а да няма с кого.. *! Време е да се усмихна фалшиво и да изляза. На студа!

Забележка: * е едно експресионче, което Сиса много харесваше, но за тук е прекалено! Хахаха и все пак съм оставила И*’ заради нея

Бягство

Опушеното време се търкаля по перваза на прозореца.
Опитва се да се търкулне и да избяга от мен, най-сетне!
Вчера се затича с късите си крачета към вратата… Залостих я!
Не ме е срам!
Не трябваше да те оставям
Макар, че ти си тръгна… сам…
с усмивка.
Направих го за себе си.
Имах нужда да си дам
един
втори
шанс…
Но ми трябваше време… А то?… Опита се да ми избяга!
(Ха! Къде си мисли, че отива? При теб?
Та ти си имаш толкова много време… притрябвало ти е моето!)
Върни се, временце!
Той ще те изрита! Нали е непукист… перфектен… времеви…
(Или просто – временен!)
Игра на думи,
която свърши!

Пътуване

Хващам се за думите като за сламка.
Вписвам ги в последните страници на книгата,
а после я прелиствам пожълтяла.
Изгубвам се на хиляди парчета между редовете
и запълвам буквите със бяло.
Изтривам и печатам ги наново – неуморно,
все един и същи ритъм следвам
със различни цветове.
Цветове – съзнания и хора,
сивотата тук желязото кове
в смешни думи го обръща – до последно,
до последно, пак до края стигам
и се връщам
уморена.
Неусетно в стиховете се превръщам.

Среща

Приятелю, седни, да пием!
Да изкушим греха с очите си,
във бяло вино страстите си да измием,
да се отърсим и от дните си.
Приятелю, седни, ще ти налея!
Не гледай толкоз жално в очите ми,
ний пак сме същите, пак ще запеем
онази старата измислица.
Приятелю, постой, не тръгвай още!
Не се е вляла още песента в очите ни.
Постой, да мине нека тази нощ,
пък после бягай от мечтите ни.
Приятелю, къд? Ти тръгваш вече?
Ще видя след години пак очите ти.
Е, хайде! И сполай ти! Времето изтече.
Ще се заровим ний отново в дните си.

Надежда

Намирам слънчеви сияния в очите си
Антипатична нежност преброява дните ми
Държа съдбата ти в мечтите си
Елипсовидна крачка на разкритие
Жадуван поглед пред прозореца застива
Диви блясъци се гонят до достигане
А моята НАДЕЖДА не умира
Нищо в моята надежда не угасва
Антипатия във моя Аз мечтае
Дръзка директност отново проблясва
Елипсовидна енигма на глас си роптае
Жадуван жарък спомен умира, умира
Див демон го грабва и скрива
А Адът със Рая се слива